изпращането на октомври

Уморено ми е.
Безсилно ми е.
Гневно ми е.
Безверно ми е.
Умората е дар от вирусна пневмония.
Безсилието е от невъзможността за избор.
Гневът... защо на мен?...
Безверието... как да продължа?
От някакъв си никакъв вирус, който дори една температура като вирусите не можа да ми скалъпи, против който, въпреки всичко, взех всички мерки, които не веднъж съм прилагала върху себе си и най-вече върху другите... Всички, че и повече дори.
И ето... Резултатът е налице - вирусна пневмония, която на докторска слушалка се не чува, а трябваше й снимка, за да се познае... И два антибиотика - един за пиене и друг за биене.../то и чувството ми за хумор ме е изоставило/.
Не съм го очаквала, не съм го предполагала. След всичко, което правя за себе си...И което направих в този /уж/ елементарен случай. Може би гневът е най-малкото, което чувствам.
Все пак искам да се отърся от него и да продължа. Повтарям си, че някои неща са неизбежни. Че някои неща са ми уроци. Все още извода не виждам, ама някой ден сигурно ще го намеря...
Навън е цветна есен, а аз вече пети ден не съм излизала. /посещението при лекаря не се брои/ Липсва ми движението, но ми е невъзможно. Умората е неописуема. Днес все пак успявам да постоя по-дълго седнала.
Не, че искам да се оплаквам, но май го правя. Ама не това е идеята. Искам да изпратя гадостите по-скоро да си отиват...
Сега отивам за следващата чаша чай. Чай не само за топлина и усмивки, а и за цяр...
Чай с мед и канела... и листенце индрише...

.