възможностите...

Не знам. Може би някой може и да може всеки ден да прави едни и същи неща, едни и същи движения. По един и същ начин да отива на работа, да спортува едно и също, да прави точно същите движения, повторения.Може би и повечето хора да са така.
Е, аз пък не мога. Еднообразието ме убива. Силна дума казах, не е физическо убийство, но емоционалното... дали не е по-силно.
Не съм съвсем разхвърляна. Обичам да има някакъв ред. Дори сама си го създавам. Но и в реда може да се създаде разнообразие, има място за различие.
Ето, някои неща ги правя всеки ден. Обичам си тибетските упражнения. Правя си ги всеки ден. Достигнах максималния брой повторения. Не си ли противореча? Не. Защото обичам да сменям мястото, където ги правя. Времето е също променливо. Опитах само сутрин. Да, добре, може... но след време, мястото и времето се промениха. И пак е различно, поне така си го усещам.
С този пример и с някои други, доказах на себе си, че е възможно разнообразие и в ежедневните, постоянните неща. И сега, когато си имам това доказателство определено ми е по-удовлетворено ;)
Възможностите са навсякъде край нас. Ето, стълбището... Всеки се изкачва по някакви стълби всеки ден. На много места има препоръки да се забрави за асансьора, за ползата от изкачване и слизане на стълби. 
Тази възможност открих за себе си. Винаги съм си мислела - как ще хукна по стълбите, колко трябва да изкача наведнъж, дали като слизам, не си почивам и да се губи ефекта...
Открих и още нещо. Всички опасения и притеснения са били излишни. Слизаш, качваш, слизаш, качваш - това не е по-малко натоварващо от едно качване. Дори е повече.
Оказа се, че май онова червейче - мързел, дето си го нося в мен, е саботирало началото на една чудесна възможност за раздвижване.
Благодарна съм, че все пак я открих за себе си. Нали казват - по-добре късно, отколкото никога :)
Сега, след като достатъчно постоях пред компютъра... защо ли да не походя малко по стълбището ;) 5-6-7 минутки - все си е от полза за тонуса.
Хайде, на стълбите...

.