мотивиращо...

Потърсих си картинка от чичко Гугъл с думата мотивиращо.
И намерих.
И се замислих...
За колко много неща казвам - трябва ми мотив...?
И кое е това, което ме мотивира, което ме води напред?
Всеки път е различно. Вчера е било едно, днес е друго, утре ще е трето. Защо е това разхищение? Защо едното не е достатъчно, за да стигна до край? Защо се налага нов мотив и още по-нов?
Дали не се дължи всичко на моето непостоянство? А какво ли означава постоянство? Постоянството в един момент не е ли рутина, навик, скука, тъпчене на едно място? А непостоянството не говори ли за лекомислие, несериозност?
Колко въпроси...? Изведнъж поглеждайки в написаното се почувствах затрупана от въпросите... Въпроси без еднозначен отговор. Поне за мен са такива... а за друг? Е, друго ще е.
Сега си представям една пътека... пътека в гората...
Гората е светла, с големи дървета, вижда се напред... и настрани... Нека е есен... слънчев ден... Цветовете са неопределими в своята пъстрота... и топлина...
Да се върна на пътеката...
Тук покрай пътеката е хубаво, но аз знам... пътеката ще ме заведе на едно място с повече топлина, с повече цвят, с повече... от всичко ще е повече... място изпълващо мечтите ми.
И ето, имам си мотив - по-топло, по-цветно, по-от всичко...
Но... /нали винаги се появява по едно, само по едно но, в момент като този, когато всичко е ясно/ ей там, край пътеката, онзи храст... самата цветност, нека го погледам..., а по-нататък има друг... различен е...
И какво се случва... разсейвам се. Погледът ми е привлечен насам и натам, само не и напред... по пътеката... там, за където имах мотив да вървя напред...
По някое време /изминало е повече, отколкото съм предполагала/ се сещам за пътеката... и за мотива... но защо не се забързвам? Виждам слънцето, което наближава залез... и... се появява нов мотив - време е да вървя напред, защото ще стане тъмно, а аз се страхувам от тъмното... И аз продължавам...
Обаче... това мотив ли е? Страхът може ли да е мотив? И до кога? А после?

Пътека... път... живот... мотив и мотивация...
Май много се отплеснах. И несвързано се май получи. Разпиляно и хаотично...
Като мен...
Време ми е да се събера...
Да започна с мислите...
Ще изхвърля всички негативни /за кой ли път заричам се/...
Ще си подредя добрите, светлите и топлите, мислите за полет и за сила, мислите за двама, мисли за радост и успех... мисли все в този дух...
И когато го направя ще съм Аз. И ще съм цяла...
Ще, ще... Време ми е...
Време е да спра да се лутам... не бих издържала повече в неизвестността и неподредеността...
Нещата са възможни...
Да! Аз мога!
Мога всичко, което искам!
Всичко, което искаме е ВЪЗМОЖНО!

.