четвъртък, 28 октомври 2010 г.

в търсене на себе си

В търсене на себе си...
Оказвам се на среща с духовното.

"Мислите и думите ни постоянно оформят нашия свят и изживяванията ни.
Водени от стария си навик да мислят негативно, мнозина не разбират каква вреда си нанасят.
Но никога положението не е безнадеждно, защото винаги можем да променим мисленето си.
Когато се научим последователно да избираме положителните мисли, старите - негативните - изчезват."

Много лесно звучи. Вероятно е и така. Но... трябва и поне малко усилие - да повярвам в положителните си мисли.
Не веднъж Луиз Хей ми е въздействала отрезвяващо и мотивиращо. Вероятно не е случайно, че и в тази нощ на търсене попаднах на нея. Събудих се... по никое време и след безуспешни опити да продължа съня, сега съм тук. И погледа ми /неслучайно/ се спира на:

"14. ОТКАЗВАМ СЕ ОТ ВСЯКАКВИ ОЧАКВАНИЯ
Ако нямаме определени очаквания, няма как да се разочароваме. Но ако обичаме себе си и знаем, че ни чака само добро, няма значение какво ще се случи, защото то ще бъде добро.
УТВЪРЖДЕНИЕ: Аз се отпускам свободно и с любов в течението на Живота. Обичам себе си. Знам, че на всеки завой ме чака добро.

Има още много какво да се прочете и да се замисля.
Но защо понякога това, което ми изглежда лесно се оказва толкова трудно? И макар, убедена в себе си какво трябва да направя, не успявам. Може би е по-лесно да си се оправдавам пред себе си? Съзнавайки безсмислеността на тези самооправдания, защо ги продължавам? Нима съм най-безволевия човек? Какво ми пречи, взела веднъж решение, да следвам пътя докато си го измина?
Не ми харесва ролята на лъжливото овчарче. Усещам как губя доверието на най-милия ми. Но може би по-ужасното е, че губя своето доверие, доверието в себе си. Лутането ми дали ще има край? Или съвсем ще се загубя?

В търсене на себе си...



... на крилете на кондора...
,

неделя, 24 октомври 2010 г.

мотивиращо...

Потърсих си картинка от чичко Гугъл с думата мотивиращо.
И намерих.
И се замислих...
За колко много неща казвам - трябва ми мотив...?
И кое е това, което ме мотивира, което ме води напред?
Всеки път е различно. Вчера е било едно, днес е друго, утре ще е трето. Защо е това разхищение? Защо едното не е достатъчно, за да стигна до край? Защо се налага нов мотив и още по-нов?
Дали не се дължи всичко на моето непостоянство? А какво ли означава постоянство? Постоянството в един момент не е ли рутина, навик, скука, тъпчене на едно място? А непостоянството не говори ли за лекомислие, несериозност?
Колко въпроси...? Изведнъж поглеждайки в написаното се почувствах затрупана от въпросите... Въпроси без еднозначен отговор. Поне за мен са такива... а за друг? Е, друго ще е.
Сега си представям една пътека... пътека в гората...
Гората е светла, с големи дървета, вижда се напред... и настрани... Нека е есен... слънчев ден... Цветовете са неопределими в своята пъстрота... и топлина...
Да се върна на пътеката...
Тук покрай пътеката е хубаво, но аз знам... пътеката ще ме заведе на едно място с повече топлина, с повече цвят, с повече... от всичко ще е повече... място изпълващо мечтите ми.
И ето, имам си мотив - по-топло, по-цветно, по-от всичко...
Но... /нали винаги се появява по едно, само по едно но, в момент като този, когато всичко е ясно/ ей там, край пътеката, онзи храст... самата цветност, нека го погледам..., а по-нататък има друг... различен е...
И какво се случва... разсейвам се. Погледът ми е привлечен насам и натам, само не и напред... по пътеката... там, за където имах мотив да вървя напред...
По някое време /изминало е повече, отколкото съм предполагала/ се сещам за пътеката... и за мотива... но защо не се забързвам? Виждам слънцето, което наближава залез... и... се появява нов мотив - време е да вървя напред, защото ще стане тъмно, а аз се страхувам от тъмното... И аз продължавам...
Обаче... това мотив ли е? Страхът може ли да е мотив? И до кога? А после?

Пътека... път... живот... мотив и мотивация...
Май много се отплеснах. И несвързано се май получи. Разпиляно и хаотично...
Като мен...
Време ми е да се събера...
Да започна с мислите...
Ще изхвърля всички негативни /за кой ли път заричам се/...
Ще си подредя добрите, светлите и топлите, мислите за полет и за сила, мислите за двама, мисли за радост и успех... мисли все в този дух...
И когато го направя ще съм Аз. И ще съм цяла...
Ще, ще... Време ми е...
Време е да спра да се лутам... не бих издържала повече в неизвестността и неподредеността...
Нещата са възможни...
Да! Аз мога!
Мога всичко, което искам!
Всичко, което искаме е ВЪЗМОЖНО!

.

събота, 23 октомври 2010 г.

срам ме е да си призная...

Срам ме е да си призная...
Че съм във застой.
Че нарушенията са повече от правилата.
Че мотивът имам го, но нещо в мен напук се противопоставя.
Че искам, а волята не стига... Всъщност имам ли воля? Може би ината на моменти смятан е за воля? Но това е друго, инат е...
Но ако инатът може да ми помогне, защо пък да го не използвам? Какво, че има ореол на отрицателно качество от характера? То, 'щото с положителните... винаги се получава...
Сега знам само, че искам, искам, искам...
Но какво правя, за да получа... опити... А същността къде е?
Може би от опитите си се уча... Е, хайде, до кога с това учене... искам да съм научила вече.
Тия дни усещам отново подем в желанията, в намеренията, в действията... Дали ще съумея да го използвам достатъчно ефективно?
Да опитам... друго не ми остава... опит...
А днес съм слънчева...

снимката е оттук


.

понеделник, 11 октомври 2010 г.

мотивация с есенни мотиви

Есента е цвят, плодове и забравената топлина от лятото.
Есента е и мъгли, слизащи от баира, и няколкодневни дъждове, облаци в забравата останали, да изцедят и последната си капка влага.
Есента е и малко мързел без оправдание.
Такова ми е... есенно и мързеливко. Често се улавам да си казвам след малко. А след малко нещо друго ме владее и си казвам после. И все по-често после-то не идва.
Ще ми се да го отдам на временност, която /успокоявам се/ на всеки се случва. Дали?
Май е време пак в ръце да се взема. Постигнато да запазя и да продължа пак напред с устрем и мотив. А мотив... имам си и то какъв ;)
Имам нужда и затова сега го правя, да се самоподканя да продължа напред...
Хайде, мила, действай и с мисъл и със сърцето, което не те лъже. Просто продължи да правиш това, което трябва и всичко ще е наред. Когато го желаеш и го искаш - твое може да е и ще бъде.. просто искай и повярвай.
Можеш! И го заслужаваш! Не забравяй и го вярвай!

.

вторник, 5 октомври 2010 г.

малко размишления

Мисля за непостоянството, за мотивацията. Увереността при започването на нещо ново е много силна, а после с времето информацията, която се натрупва ме разколебава. Защо? Продължавайки да чета по същата тема - всичко е наред, няма проблем. Но вече се е появила нова информация по друга тема. И сега интереса ми е насочен натам. Новото не отрича предишното. Може би може да го допълни, да го обогати. Как да бъда сигурна в преценката си? Пак ли ще е по метода на пробите и грешките. Грешките, които би било добре да са уроци, но дали винаги успяват в тази си мисия.
Така или иначе, повече от ясно ми е, че проблемите, каквито и да са, където и да са те, не могат да се решават "на парче". Трябва "цялостен" подход. Не откривам топлата вода. Хората са го открили преди хилядолетия и са го прилагали и още го прилагат. Методите за холистично лечение - прилагани и преоткривани в днешния ден.
Ако само четене помагаше... ееех, мечти... Трябва и нещо повече. Доста бях чела за хомеопатия. Доказвана, оспорвана... нито отричам, нито защитавам. Но мисля, че има истина и в нея. Доказала се е.
За мен бе, бих го нарекла, интересно преживяване посещението ми при лекар-хомеопат. Правейки паралел с посещенията ми при личните лекари и "пътеките за здраве" - печели хомеопата моето доверие и симпатии, ако щеш... Чувствах, че на прегледа съм аз - и физическо тяло и чувства и емоции - не трябваше да се виждам на пачета - една глава, сърце, очи, бъбрек, крак, нос... усещания, които ми се създават ходейки по клиничните пътеки.
Такива размишления в днешния мрачен ден. Като светлинка ми е, все още е далечна, но постижима.

.