Събудих се рано с много енергия, излязох преди всички и свърших всичко планувано, че и нещо отгоре. Прибирам се в къщи и започвам да разказвам с усмивка какво се е случило, радвам се да споделя. И изведнъж - сякаш не ме слуша, а само е търсил каква забележка да направи. За нещо съвсем странично от разговора. Е, стига вече! Омръзна ми на моите усмивки и да се отвръща с кисели физиономии и то без да имам и най-малка вина. А може би имам вина. Вината ми е, че винаги другите са били на първо място. Първо съпругът, после децата, а за мен - ако остане време. На всички се стараех да угодя, да им е добре, да се чувстват в дом, да бъдем семейство. И какво? Радвам се, че децата оценяват това, което сме създали заедно. Дано един ден, когато имат своите семейства, да бъдат щастливи. А днес - той развали магията на днешния ден. За кой ли път? И все се заричам, че няма да обръщам внимание на такива неща. Но защо не мога? Вече не ми се и вика. Просто отидох в кухнята да свърша нещо. А най-страшното е, че отидох с подсъзнателното намерение да "се натъпча" с нещо. Май го наричат емоционално хранене. Няма значение думата, факт е, че го правя. Не искам, разбирам, че е грешно. Но е толкова трудно.
Но днес успях да се спра навреме. Почувствах две нежни ръце, които ме обгръщат и ми даряват топлина. Благодарна съм, че го имам. Как прозвуча - имам. Не става дума за притежание, а за усещане, че винаги е с мен, че ме подкрепя. За онова усещане, че в труден момент има едно рамо, на което да се опра. Знам, че той ще се зарадва истински на промяната ми. Поощрява ме и е толкова мил, когато забелязва резултатите. Имам нужда от това. А сега благодарността ми е за него, защото се спрях да не направя нещо, за което щях да се обвинявам. А тази плоскост е толкова наклонена, че неведнъж съм падала по нея. Толкова е трудно после пак да се изправя. А днес ще го приема за леко залитане. Все пак в мислите си бях готова за падането. Не искам да мисля така. Сега ставам и ще си взема книга, все още не знам коя, но искам да сменя мислите.
Пиша това тук с надежда, че някой ден, когато пак ми е трудно, /разбира се, че ще има такива дни/ да го погледна и да видя, че съм се справила.
А аз мога да се справям! Днес си го доказах!
Време е да се усмихна. И да продължа деня. Денят, в който не само в мислите си ще усетя топлата и силна прегръдка на най-нежните ръце!
Няма коментари:
Публикуване на коментар