до утре

Точно в седемнадесет часа, в опит да изпреваря лошото време и изобилния дъжд, така напористо обещаван цяла сутрин по всички телевизии /то май само туй гледам по тв-то/, се отправих в компанията на велосипеда по зелената алея.
С вятъра се надпреварвахме и прах в очите си замеряхме. Е, той на мене повече. Поривите му непредсказуеми бяха. И посоките...
Хубавото беше, че другите хора бяха в умерено количество. Преобладаваха велосипедистите, малки и големи. Празно размотаващи се пешеходци почти нямаше. Това позволяваше по-дълги спринтови отсечки, после с намалена скорост и пак с ускорение... Така се навъртяха цели тринадесет километра за тази вечер. Хубави и приятни километри сред пролетна зеленина и пъстроцветност, сред ухания вълшебни и омайни птичи песни...
Вятърът ме отказа от по-сериозните постижения. Толкова прах и пясък беше ми нахвърлил в очите, че...  Прибрах се с намерения да продължа победния си ход на терасата в компания на кростренажора, но... не успях да стигна до него :(
Повали ме ужасна болка в главата... От вятъра, от рязката промяна... И нищо... нищичко не помага... А толкова много неща знам и опитах... Дори не мога да си легна... Единственото действащо в такъв случай - да мине време...
Стига толкова да се оплаквам. Ще мине. И по-добро ще дойде.
А така обещавания дъжд го няма... 
До утре...

.