И какво като си знам, а правя туй, което най- не трябва?
Ей го резултата... будуване сред нощ...
И няма никакво значение дали полезна е била храната.
Нищо, абсолютно нищо нямаше да ми стане ако не бях вечеря. Така и така закъснях...
Не, всъщност щеше да ми стане. Щях сега да си спя и да си сънувам сънищата цветни, дето сутрин ме усмихват ако си ги спомня...
Да, ама не... Сега съм тук и изгледи за сън скорошен не се и вясват тъдява.
А съм тук след достатъчно време, поне час си беше, в което се въртях в леглото докато взе да ми гложди навсякъде. То не че тук ми е съвсем наравно, ама...
Добре, де... Урок ще ми бъде. Не помня от кога не съм будувала с такава причина. Което си е добре. Поне пет-шест или дори и повече години... То и преди не беше често, ама си признавам, че се е случвало по един - два пъти в годината.
И да ме пита човек, за какво ми беше да влизам в кухнята... Нямам никакъв отговор. Не само разумен, дори и неразумен си нямам.
Стига толкова. Излях си всичко тук, сега... ще почета нещо по-позитивно с надежда скоро Сънчо пак да ме прегърне.
Ама тоз' урок ще си го помня и ще си го нося... като обеца...
И дано сънят ме споходи преди утрото априлско...
.
Няма коментари:
Публикуване на коментар